Ogre's blog

Беше седнал на любимия си камък. Голям. Събираше него, майка му и баща му. Като дете родителите му го водеха тук и си правеха страхотни летни пикници. Мястото беше на средата на пътя към върха, малка полянка, половината огряна от слънцето, половината с шарена сянка и точно насредата неговия камък. Преди обяд бе Слънчевата крепост, следобед – Скривалището на змея. Първото име беше ясно, но за второто вече не си спомняше точно защо го е кръстил така. Май веднъж беше намерил гущерче. Или баща му беше казал, че с него е затиснат входа на пещера в която е затворен страшен змей… Не помнеше вече, беше много отдавна… „Как може да не помня?!? Та това е любимия ми камък!“ --- тъжно си помисли той, но бързо забрави, защото момичето влезе в полезрението му и той забрави всичко останало. Тя е нова. И е красива. Някой от компанията я беше намерил и поканил да дойде с тях на излета. Другите, както обикновено, бяха решили, че най-важното е да се качат на върха все едно горе ще намерят нещо супер интересно, като летяща чиния или поне второто пришествие. Още по-добре. Бяха го оставили насаме с нея.

(Естествено, реалното положение е малко по-различно. Приятелите му още в първите 5 минути усетиха, че става нещо (по-проницателните го усетиха в първите 5 секунди). Когато стана въпрос дали да останат на полянката или ще качват върха, повечето като наговорени направо си тръгнаха без да им мрънкат, само Васко (както винаги), вятър го вее на бял кон, разбрал-недоразбрал, вика: „Айде бе, елате с нас“, гаджето му го сръчка с лакът, но той не се усети и направи учудена физиономия  „Какво?!“ за което получи шут в гъза от Сашо, както и поредицата: жест „тези двамата“, жест „остават тук“, жест „ние“, жест „нагоре“, жест „тръгвай“, шут в гъза за начална скорост).

Момичето обикаляше полянката, навеждаше се да откъсне някое цвете, дългата й кестенява коса се изсипваше пред очите й, тя ставаше, наместваше с ръка кичур зад ухото си. Понякога намираше нещо, което иска да разгледа отблизо, клякаше пред него и тънката й лятна рокля прилепваше до разкошните й крака. Понякога оставаше така по минута, понякога ставаше рязко, завърташе се бързо и тръгваше към друго място, където е била видяла нещо интересно.

„Това е моето момиче“ --- помисли си той, облегна се назад с длани върху топлия камък и продължи да я гледа, попивайки всяко нейно движение.

Тя му хвърли му един скрит поглед през косите си, за да се провери дали я гледа, поколеба се за секунда и тръгна към него. Седна на неговия камък, погледна го в очите, свали поглед към китката, която беше набрала, избра си едно от цветенцата и се опита неуспешно да си го закачи в косата.

„Градско момиче“ --- помисли си с умиление той. --- „Не знае как да закачи цвете в косата си“.

Надигна се, взе го внимателно от ръката й, намести го, увери се, че й стои както трябва. През това време тя го гледаше в очите. Той също я погледна.

„Това е моето момче“ --- помисли си тя.

This entry was posted by Ognyan Bankov on Monday, April 1st, 2013 at 08:33:05 and is filed under Графомания. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.